Дневникът на една харкивчанка -
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив*, PR-директор на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника й на български.
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка Анна Гин.
19 март
Измих си колата.
Ей по този начин, напълно делнично. Питат ме: „ Само извън ли? Или вътре също? Да полираме ли с восък? “
Аз просто онемях.
Не знам… Просто я измийте.
Отмийте калта от харкивските разнебитени пътища, саждите от бомбардировките по Валентиновска, праха от безкрайния ни път към град Днипро.
В чата на нашия блок пишат: „ В нашият двор отнякъде се появи един неуправляем доберман “. Наташка ми го показа това известие – моята съседка, доброволка от 2014 година.
Работата е там, че аз дойдох напълно без сили, внезапно отслабнала, а Хектор от стрес преливаше от сила и се вихреше из двора. Влачеше ме като парцал на мотива, страшна панорама.
Сега всичко се възстановява. Той отново ме слуша, върви до мен, отново ме гледа в очите и всичко схваща.
Само че се разсънва доста рано. До края на комендантския час има още 40 минути – моля му се, изяснявам му. А той като кутренце влачи към вратата мотива си и топката, стои там и плаче.
Папагалката ми Кира – Кирюха – от изречението “Руският боен транспортен съд, върви на х…й! “ се научи да споделя единствено „ съветски “. Седи в клетката си и делово изрича: „ Киррра – кррасавица “, „ вкусно оррехче “, „ дай да те целуна “, „ почеши ми клюнчето “… и внезапно: „ Ррруски! “
Facebook стопира последните ми изявления заради „ разпалване на злоба “ и ми направи две предизвестия, по тази причина в този момент съм добра и гальовна.
Димка ме помоли да му потърся в Днипро скоч с избран цвят, обиколих половин град и чак най-после се сетих: през днешния ден е събота. Почивен ден! Псувах от сърце, а след това се сетих: аз съм добричка.
От еврейската общност предложиха да изтеглят моите родители със специфичен реанимобил..
Цял час убеждавах баща да тръгнат – умерено, аргументирано – не съумях.
Не можел да остави лебедите в голф-клуба. Кой щял да ги храни?
По новините демонстрираха един мъж, който пешком изведе от Гостомел (или Буча, не съм сигурна) две крави. Крави!
Анка ми описа, че край границата подскачат домашни зайци, пълзят костенурки, тичат шиншили, мяучат котки и лаят кучета от разнообразни породи. Изхвърлени.
Още ми е мъчно да правя две неща: да чета за Харкив и да давам отговор на телефонните позвънявания. Мога да пиша, а просто да дърдоря по телефона ми е отвратително.
Моите публикации се превеждат на полски, словашки, чешки, немски… А аз се боря с популярния сега синдром „ малко правя за успеха “.
Чувството за вина се впи в мен, проникна в дълбочината и пусна корени. Пък и тази измита кола – в този момент тя още веднъж е беличка и би трябвало да й се веселя, но не става…
Искам в къщи.
Искам в личното си легло, желая пирога на мама, желая чаша вино с приятелките ми. Искам да се съумя за работа, да проваля някой план, да се дразня от поправките на моя текст. Да не помни маската и да се нервирам на себе си в магазина. Да изгубя ключовете, да продупча с гвоздей гумата, да се скарам на Сашка, че отново е не запомнила да изхвърли боклука…
Господи, желая да видя котенцата във ФБ (нима това аз го написах?!), да се нервирам, когато видя в текста „ Вие “ с огромна писмен знак за множествено число, желая да се скарам с някой на паркинга.
Жената от балкона на първия етаж през днешния ден ми крещи: " Крийте се, паника! " Аз и давам отговор: " Няма нищо, ние сме от Харкив ". А тя ми споделя: " Чедо, аз съм от Донецк ".
Само едно ни кара да живеем и да дишаме – вярата в победата. Могат да ни лишават живота, дома, фантазиите, вярата.
Могат да разбият сърцата ни и да изтерзаят душите ни. Но не могат да ни лишават основната човешка полезност – свободата. Затова ние ще победим. Цената ще бъде доста висока. Но все едно ние ще победим.
Още по темата
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка Анна Гин.
19 март
Измих си колата.
Ей по този начин, напълно делнично. Питат ме: „ Само извън ли? Или вътре също? Да полираме ли с восък? “
Аз просто онемях.
Не знам… Просто я измийте.
Отмийте калта от харкивските разнебитени пътища, саждите от бомбардировките по Валентиновска, праха от безкрайния ни път към град Днипро.
В чата на нашия блок пишат: „ В нашият двор отнякъде се появи един неуправляем доберман “. Наташка ми го показа това известие – моята съседка, доброволка от 2014 година.
Работата е там, че аз дойдох напълно без сили, внезапно отслабнала, а Хектор от стрес преливаше от сила и се вихреше из двора. Влачеше ме като парцал на мотива, страшна панорама.
Сега всичко се възстановява. Той отново ме слуша, върви до мен, отново ме гледа в очите и всичко схваща.
Само че се разсънва доста рано. До края на комендантския час има още 40 минути – моля му се, изяснявам му. А той като кутренце влачи към вратата мотива си и топката, стои там и плаче.
Папагалката ми Кира – Кирюха – от изречението “Руският боен транспортен съд, върви на х…й! “ се научи да споделя единствено „ съветски “. Седи в клетката си и делово изрича: „ Киррра – кррасавица “, „ вкусно оррехче “, „ дай да те целуна “, „ почеши ми клюнчето “… и внезапно: „ Ррруски! “
Facebook стопира последните ми изявления заради „ разпалване на злоба “ и ми направи две предизвестия, по тази причина в този момент съм добра и гальовна.
Димка ме помоли да му потърся в Днипро скоч с избран цвят, обиколих половин град и чак най-после се сетих: през днешния ден е събота. Почивен ден! Псувах от сърце, а след това се сетих: аз съм добричка.
От еврейската общност предложиха да изтеглят моите родители със специфичен реанимобил..
Цял час убеждавах баща да тръгнат – умерено, аргументирано – не съумях.
Не можел да остави лебедите в голф-клуба. Кой щял да ги храни?
По новините демонстрираха един мъж, който пешком изведе от Гостомел (или Буча, не съм сигурна) две крави. Крави!
Анка ми описа, че край границата подскачат домашни зайци, пълзят костенурки, тичат шиншили, мяучат котки и лаят кучета от разнообразни породи. Изхвърлени.
Още ми е мъчно да правя две неща: да чета за Харкив и да давам отговор на телефонните позвънявания. Мога да пиша, а просто да дърдоря по телефона ми е отвратително.
Моите публикации се превеждат на полски, словашки, чешки, немски… А аз се боря с популярния сега синдром „ малко правя за успеха “.
Чувството за вина се впи в мен, проникна в дълбочината и пусна корени. Пък и тази измита кола – в този момент тя още веднъж е беличка и би трябвало да й се веселя, но не става…
Искам в къщи.
Искам в личното си легло, желая пирога на мама, желая чаша вино с приятелките ми. Искам да се съумя за работа, да проваля някой план, да се дразня от поправките на моя текст. Да не помни маската и да се нервирам на себе си в магазина. Да изгубя ключовете, да продупча с гвоздей гумата, да се скарам на Сашка, че отново е не запомнила да изхвърли боклука…
Господи, желая да видя котенцата във ФБ (нима това аз го написах?!), да се нервирам, когато видя в текста „ Вие “ с огромна писмен знак за множествено число, желая да се скарам с някой на паркинга.
Жената от балкона на първия етаж през днешния ден ми крещи: " Крийте се, паника! " Аз и давам отговор: " Няма нищо, ние сме от Харкив ". А тя ми споделя: " Чедо, аз съм от Донецк ".
Само едно ни кара да живеем и да дишаме – вярата в победата. Могат да ни лишават живота, дома, фантазиите, вярата.
Могат да разбият сърцата ни и да изтерзаят душите ни. Но не могат да ни лишават основната човешка полезност – свободата. Затова ние ще победим. Цената ще бъде доста висока. Но все едно ние ще победим.
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ